Покълване: Моментът на появата на първия зелен лист над повърхността на почвата се отбелязва като фаза на поникване на растенията. От този момент освен от запасните хранителни вещества в зърното растението започва да се храни и от веществата, които се получават по пътя на фотосинтезата в зелените листа. (BBCH 05-09)

Фаза трети лист: Прието е, когато третият лист достигне дължина 1-2 см, да се отбелязва фазата трети лист. Това е необходимо, тъй като обикновено в този момент под повърхността на почвата се залага т.нар. възел на братене и започва нова фаза в развитието на растението, наречена братене. (BBCH 13)

Фаза братене: Започва с показването на първия брат под колеоптила или влагалището на първия зелен лист. Представлява разрастване на страничните пъпки на централното стъбло. При сеитба извършена навреме и нормални метеорологични условия през есента при зимните житни се разрастват 2 – 3 братя, които са заложени още през ембрионалния период. През фазата на братене се осъществява и разрастването на по-голямата част от вторичните корени. Появата и израстването на всеки брат е свързана с развитието на корени, свързани с основата, а в някои случаи и с горната част на съответното междувъзлие. (BBCH 31)

Изкласяване: Настъпва, когато от пазвата на най-горния лист се покаже върхът на метлицата или половината от класа. (BBCH 51)

Цъфтеж: Започва от средата на метлицата. Пшеницата цъфти обикновено 4-5 дни след изкласяването. При самоопрашващите се растения тичинките се разпукват в цветчетата, прашецът им попада върху близалцата, прораства и след няколко часа се извършва оплождането. При кръстосано опрашващите се растения, цветните плеви се отварят широко, тичинките се изхвърлят навън, прашецът им се разнася от вятъра и опложда чуждите цветчета. (BBCH 61)

Формиране, наливане и узряване на зърното: След оплождането в семепъпката настъпват морфолого-анатомични и химични изменения. При него се изгражда същинското зърно. Върху нарастването на зърното и състава му влияние оказват температурата, влагата и храненето на растението. (BBCH 71-79) 

Сеитбообръщение: Изискванията на пшеницата към предшествениците са високи. Те трябва да освобождават полето навреме, т.е. към оптималния срок на сеитба, да не бъдат от едно семейство, да имат различна по дълбочина коренова система, да оставят почвата чиста от плевели и растителни остатъци. Най-подходящи са едногодишните бобови култури, които рано освобождават полето и оставят малко растителни остатъци. Тук се отнасят и бобовите смески, ранните картофи и бостанните култури. Пшеницата се развива добре и след торените окопни култури царевица и слънчоглед. Люцерната и детелината не са много добри предшественици, понеже изсушават почвата. Неподходящи предшественици са житните култури – пшеница, ечемик, овес и тритикале. Пшеницата не трябва да се отглежда след тях и след себе си поради заплевеляване и силно нападение от болести и неприятели. Пшеницата може да се отглежда след себе си до две години с повишен ресурс без значително намаляване на добивите.

Торенe: Един от най-мощните фактори за повишаване на добивите е торенето. От районираните сортове може да се получат добиви от порядъка на 500–600 kg/da при използване на определени количества минерални торове. Тези количества се определят в зависимост от запасеносjта на почвата с хранителни елементи, износа със 100 kg продукция, условията на отглеждане, планирания добив и коефициента на усвояване на торовете. Пшеницата реагира най-добре на азотно торене, по-слабо – на фосфорно, и най-слабо – на калиево. Комбинацията азот и фосфор в правилно съотношение гарантира по-високи резултати. За осигуряване на необходимите хранителни вещества през цялата вегетация най-добре е торовете да се хомогенизират в почвата. Това е задължително за фосфорните и калиевите форми, които са бавноподвижни и ако останат по-плитко, са по-ниско ефективни. При използване на оборски тор, той трябва да се внася срещу предшественика на пшеницата (например преди сеитбата на царевицата), а тя да се тори пряко с минерални торове. Цялата торова норма от фосфорните и калиевите торове се внася след прибирането на предшественика, преди най-тежката обработка с плуг или отворена тежка дискова брана. Азотната норма се внася на два пъти – 1/3 с предсеитбената обработка, а останалите 2/3 се внасят като подхранване рано напролет в края на февруари на замръзнала почва, за да не остават коловози от машините, които впоследствие се отразяват негативно при жътвата. За предсеитбено торене с успех може да се използват амониева селитра и карбамид и комбинирани торове. По-добре е подхранването да се извърши с амониева селитра, карбамидът, който е по-трудноразтворим, също може да се използва, но по-рано напролет, при температура 6–7°С. Карбамидът може да се използва и за листно подхранване (4–5 kg/da азот във вид на разтвор), внесен като второ подхранване при изкласяване. Ефектът от торенето зависи и от качественото разпределение на торовете по повърхността на почвата.

Сеитба: Посевният материал се почиства, сортира и обеззаразява. Трябва да отговаря на изискванията на БДС за I класа: чистота – не по-ниска от 99%; кълняемост – над 95%. Качеството на семената зависи от масата на 1000 зърна. Обеззаразяването на семената е задължително профилактично мероприятие. Оптималните срокове за сеитба за нашата  страна са следните: в планинските и полупланинските райони – 20.09–10.10; за районите на Дунавската равнина и Добруджа – 25.09–15.10; за равнинната част на Южна България – 01.10–20.10. След сеитбата трябва да се извърши валиране, чрез което се осигурява по-добър контакт между почвата и семената, влагата е по-достъпна за зърната и се заравнява почвената повърхност. Това е предпоставка за по-точно дозиране на почвените хербициди, прилагани след сеитбата преди поникването.

No-till технология: Технология без обработка на почвата е метод за отглеждане на култури, като пшеница, където се избягва традиционната обработка на почвата, като оран и използване на плуг. 

• Запазване на влагата: Едно от ключовите предимства на No-till технологията е, че запазва влагата в почвата. Традиционната обработка на почвата може да доведе до изсушаване на горните й слоеве и загуба на влага. Като се избегне тази обработка, влагата остава в почвата, което е особено полезно по време на сухи периоди. Запазването на влагата помага за подобряване на условията за растеж и увеличаване на добива на пшеницата.
• Подобрена структура на почвата: Без обработка на почвата, структурата й се подобрява. Това се дължи на запазването на органичните материали и микроорганизмите, които поддържат почвата здрава и плодородна. Подобрената структура на почвата позволява на корените на пшеницата да проникват по-дълбоко и да получат достъп до повече хранителни вещества и вода.
• Намалени разходи и енергийна ефективност: No-till технологията може да намали разходите за гориво, време и машини, които се изискват за традиционната обработка на почвата. Отсъствието на плугове и други инструменти съкращава броя на обработките и намалява разходите за поддръжка на селскостопанската техника. Това прави No-till технологията по-икономична и енергийно ефективна.
• Съхранение на почвената влага и намаляване на ерозията: Растителният материал оставен на повърхността създава слой, който действа като естествено покритие и помага за задържане на влагата и намаляване на риска от ерозия. При традиционните методи на обработка на почвата, остатъците се отстраняват и почвата остава незащитена, което може да доведе до неблагоприятни последици като ветрова и водна ерозия.

Мерките за контрол включват: спазване на  сеитбообращение, унищожаване на житни плевели и самосевки, избягване на по-ранната сеитба, балансирано минерално торене (торовете с азотно съдържание силно намаляват устойчивостта към болестта, а фосфорното и калиевото торене я увеличават), използване на устойчиви сортове.

Праховита главня (Ustilago tritici).
Развитието на праховитата главня по пшеницата се благоприятства от умерена температура (16-22°С), ветрове и чести превалявания по време на цъфтежа. Заразените растения много добре личат във фаза изкласяване, когато от влагалището на най-горния лист се показва изцяло разрушен и превърнат в черна главнива маса клас. Отначало класът е покрит от много тънка сребриста и прозрачна ципа. По-късно тя се разкъсва, телиоспорите се разпрашават и разнасят от вятъра. Върху растението остава да стърчи оголеното вретено на класа. В отделни случаи се напада само долната част на класа, като връхната остава здрава.

Мерките за контрол включват: обеззаразяване на семената преди сеитба с регистрирани за употреба ПРЗ.

Гниене на корените и основите на житните растения (Rhizoctonia solani), (Fusarium graminearum), (Gaeumannomyces graminis), (Cochliobolus sativus), (Pseudocercosporella herpotrichoides)
Причинява се от комплекс от почвени патогени, които водят до загниване на първичните и вторичните корени на още младите растения, а в по-напредналите фази и до гниене на подземните междувъзлия и основите на житните растения. Външно те изостават в растежа и развитието си или се пречупват в основата и полягат. Кореновите гниения са особено вредоносни при нарушен сеитбооборот, гъсти посеви и едностранчиво азотно торене.

Мерките за контрол включват: прилагане на сеитбообръщения с бобови култури и слънчоглед.

Жълта ръжда по пшеницата: (Puccinia striiformis) 
Външните признаци на болестта се наблюдават върху листата и листните влагалища във вид на дребни, лимонено жълти уредоспори. Много рядко симптоми могат до бъдат наблюдавани върху стъблата, плевите и осилите. Уредосорите се разполагат на групи между нерватурата на листата, оформяйки широки ивици, достигащи дължина до 10 сm. Ивиците са придружени от хлороза и некроза на тъканите. При силна проява на болестта растенията имат редуциран растеж, листата засъхват и опадват, като цялото поле добива характерен жълтеникав цвят. В края на вегетацията едновременно с уредосорите се образуват дребни, линейно наредени телейтоспори, които са покрити от епидермиса.

Черната стъблена ръжда (Puccinia graminis) 
Наблюдава се най-често по стъблата и листните влагалища и по-рядко по останалите зелени части на растенията. По нападнатите органи се образуват продълговати, покрити от епидермиса сори, които след неговото разкъсване се превръщат в прашести, ръждивокафяви купчинки от уредосори. Отначало те са единични и разпръснати. При масово развитие на болестта, сорите стават многобройни и се сливат, като образуват различно големи, ръждивокафяви, прашести участъци или ивици с разкъсан епидермис. По-късно, когато растенията започват да узряват, уредосорите стават черни и се превръщат в телиосори, в които се образуват зимните спори – телиоспорите. При силно нападение, особено в сухо и горещо време, растенията узряват по-рано, а зърната им остават спарушени, с намалено тегло и силно влошено качество. 

Мерките за контрол на жълтата и черна стъблена ръжда включват: сеитбообращение с ненападащи се култури, спазване на пространствена изолация от житни тревни растения, унищожение на самосевките, сеитбата в оптимални срокове, балансирано торене. Най-важна мярка за ограничаване загубите от ръждите се явява селекцията и внедряването в производството на устойчиви, толерантни и имунни сортове.

Листни петна (ранен листен пригор) (Septoria tritici)
При благоприятни условия, още през есента по най-долните листа се образуват отначало трудно забележими, дребни, сивозелени петна, които след това нарастват, избледняват в средата, сливат се и причиняват прегаряне на листните петури. Петната през пролетта са кафяви, продълговати, разположени надлъжно на нерватурата. В некротиралата им част се виждат наредени в редица дребни, черни пикнидии. Силно нападнатите растения образуват малко класове, с дребни и спарушени зърна. 

Мерките за контрол включват: сеитбообращение с окопни култури, заораване на растителни остатъци, оптимални срокове за сеитба, пространствена изолация, комплексно торене и подхранване с листни торове, отглеждане на устойчиви сортове и третиране на семената с разрешени за употреба ПРЗ. 

Твърда /обикновена, мазна/ главня по пшеницата (Tilletia foetida)
Типичните признаци на болестта се откриват след фаза цъфтеж. Под въздействието на патогена растенията придобиват сиво-зеленикаво оцветяване, което се запазва по-дълго време и болните растенията се откриват лесно. Те изостават в развитието, имат по-рехави класове с отворени плеви и широко разперени осили. Зърната са по-издути и по-тъмнозелени от здравите. При узряване те стават кафяви, по-дебели и закръглени, без характерна надлъжна бразда по тях. Семенната обвивка се запазва, не е лесно чуплива. Превърнатите в сороси зърна са изпълнени с черна главнива маса от телиоспори. Те издават неприятна миризма на развалена риба, което се дължи на съдържащото се в тях вещество триметиламин. Поради тази характерна особеност главнята по пшеницата се нарича „твърда“, „мазна“ или „миризлива“.

Мерките за контрол включват: сеитбообращение с подходящи предшественици, добре подготвена почва за сеитба, използване на устойчеви сортове, обеззаразяване на семената.

Повече информация, относно разрешените ФУНГИЦИДИ за контрол на болестите при пшеницата в България, бихте могли да получите на следния линк: https://bfsa.egov.bg/wps/portal/bfsa-web/registers/Fungicide_8

Изисквания към топлина: Отделните фази от развитието на пшеницата се характеризират с различни изисквания към топлината. Минималната температура за осъществяване на набъбването  на семената е 1–2°С при оптимални стойности 12–18°С. Наличието на почвена влага е задължително условие. Установено е, че за условията на нашата страна при температура 13–14°С посевите поникват за 7–8 дни. Съществено значение за добива има посевите да зазимуват, образувайки 3–4 есенни братя, тъй като е установено, че есенната братимост повишава продуктивната братимост. Закалените посеви издържат на ниски температури до -25°С в зависимост от експозицията и влагата в почвата. Напролет пшеницата започва вегетацията си при трайно задържане на температурата над 5°С.

Женските цветове се намират в долната част и се наричани кочан:

Опрашване: Опрашва се чрез вятър. Мъжките цветове произвеждат пиленца, които се разнасят от вятъра до женските за опрашване. 

Коренова система: Царевицата има специфична коренова система, която включва пълзящи корени или стълбовидни корени. Тези корени се разпростират в странична посока и помагат на растението да се фиксира по-добре в почвата и да погълне повече вода и хранителни вещества.

C4 метаболизъм: Царевицата е известна със своя C4 метаболизъм. Това е процес на фотосинтеза, който позволява на растението да се адаптира към горещи и сухи условия. Чрез C4 метаболизма царевицата постига по-ефективно използване на въглеродният двуокис и водата при фотосинтезата.

Хибридни сортове: Хибридните сортове са резултат от кръстосване на две или повече различни родителски линии. Те обикновено демонстрират висока продуктивност и добра устойчивост на болести и стресови условия. Някой от използваните са СИ Феномен , СИ Амбадор, СИ Орфеус, ЕС Милади, ЕС Субмарин, P0710, P9903, P9398, P9889.

Сортове със съкратен период на отглеждане: разработени с цел да имат по-кратък период на отглеждане. Това позволява по-рано и по-бързо съзряване на растението и увеличава възможностите за сеитба на повече култури през сезона или по късна сеитба поради неблагоприятни климатични условия.

Bt сортове: Това са генетично модифицирани сортове, произвеждащи токсин, наречен Bt токсин, който е токсичен за някои вредители, като например вредните гъсеници. Това намалява необходимостта от използване на пестициди за контрол на вредителите и подобрява устойчивостта на растението. (Все още Bt сортовете не са разрешени за използване на България )

Важно – наличието на определени сортове царевица може да варира в зависимост от региона и условията на отглеждане. Затова е препоръчително да се консултирате с местни селскостопански експерти или консултанти, за да получите информация за най-подходящите сортове царевица за вашия регион и нужди.

За повече информация, относно сортовете признати на територията на Република България, бихте могли да получите ТУК.

Повече информация, относно сортовете признати на територията на ЕС, бихте могли да получите ТУК.

Северен листен пригор по царевицата (Cochliobolus heterostrophus):
Симптомите се прояват във всички вази на развитие, върху листата се проявяват най – често през втората половина на вегетация. По най-долните листа се образуват вретеновидни, лацентновидни, надлъжни петна. Отначало са сиво-зелени след това светлокафяви с по-тъмни на цвят краища. При силно нападение растението загива, кочаните увисват, остават дребни и недохранени.
Контрол: Засяване на устойчиви сортове. Прилагане на ПРЗ.

Обикновена главня по царевицата (Ustilagomaydis):
Болестта се проявява върху всички надземни органи на растението, по всяко време на вегетацията. Представляват големи главниви соруси. Туморите представляват тъкани от растението и мицел на гъбата. Младите растения до фаза 10-12 лист не завършват развитието си. Когато туморите се формират по кочаните те не завръзват.(фиг.14). Фитопатогена се проявява на влажни почви и такива със слабо кисела стойност на PН, при късна или гъста сеитба, при липса на подходящо сеитбообръщение и при повреди от насекоми или градушка.
Контрол: Спазване на сеитбообращение с пространствена изолация от миналогодишни посеви. Засяване на устойчиви сортове, обеззаразяване на семената.

Гниене на стъблата и кочаните по царевицата (Fusarium – F. moniliforme и F. Graminearum):
По кочанът се появяват разпръснати зърна с бял до розов налеп. Най-често под покривните листа на мястото на повредата от насекоми или при напукване на ендосперма. При черното гниене проявата започва винаги от върха на кочана, по цялата обиколка. Образува се розов до червен мицел, покривните листа прилепват плътно към зърната и се отделят трудно. Зърна стават изгнили кочанът е по лек. Болестта се проявява по кочаните след пълно узряване и след прибиране на кочаните в складовите помещения при висока влажност. Гниенето спира при влажност на зърното под 15 %.
Зърната съдържат опасни за хората и животните токсини.
Контрол: При полски условия борбата по химичен път е невъзможна, превантивните мерки се изразяват в културно-стопански практики, които създават условия, неблагоприятни за болестта. Препоръчва се използването на по-малко чувствителни сортове.

Гниене на семената и пониците по царевицата (Pithium spp. и Fusarium spp):
Фитопатогена нападат царевицата в периода от покълване до фаза 3-ти лист (фенофаза 10-13). Предизвикват загниване и непоникване на семената. В по-късна фаза предизвикват поява на тъмно кафяви, мокри петна, които бързо се разрастват и водят до загиване на растенията. В резултат на това посевите поникват неравномерно и са със слаб растеж. Болестта се среща основно в години със студена, дъждовна пролет, и симптомите са по-силно проявени на почви с висока влажност.
Контрол: Превантивните мерки включват сеитбообръщение (за намаляване на запаса от Pithium) и осигуряване на добра почвена структура. Почвените гъби нападат предимно изтощени и слабо покълнали посеви. Поради това срокът на засяване не трябва да е много рано напролет. Да се използват устойчиви сортове или третирани с разрешение ПРЗ семена.

Повече информация, относно разрешените ФУНГИЦИДИ за контрол на болестите при царевицата в България, бихте могли да получите на следния линк: https://bfsa.egov.bg/wps/portal/bfsa-web/registers/Fungicide_8

По хранителна стойност 1 kg кюспе се равнява на 1,09 kg овес, а 1 kg шрот – на 1,02 kg овес. Кюспето и шротът са отличен концентриран фураж, особено за преживните селскостопански животни. За фуражни цели се използват и овършаните пити, тъй като 1 kg от тях е с хранителна стойност от 0,8 кръмни единици. Съдържат до 12–13% белтъчини и до 20% пектин. 

От слънчогледовите шлюпки се получават етилов спирт, фуражни дрожди и фурфурол, а листно-стъблената маса го прави подходящ за получаване на силаж.

Слънчогледът е и медоносно растение. От 1 декар слънчоглед по време на цъфтежа може да се получат до 2–3 kg мед. 

Има ясно изразена трайна тенденция за увеличаване на площите на слънчогледа както в България, така и в света през последните 25–30 години и за задържане на средните добиви от семена от декар в рамките на 130–150 kg.

Изисквания към светлина
През вегетацията слънчогледът изисква среднодневна температура от 20–25°С. Над 30°С угнетяват растежа и развитието. При температури над 40°С прашецът не покълва и не се оплождат цветовете. Слънчогледът е растение на сравнително късия ден, но сортовете (хибридите) в умерения пояс се развиват добре и при по-дълъг ден. Той изисква интензивно слънчево греене и не понася засенчване. Недостатъчната светлина в началните фази на развитие води до образуването на малки пити. Отглеждането на слънчогледа като втора култура в условия на по-дълъг ден скъсява вегетацията му.

Изисквания към влага
Слънчогледът е известен като сухоустойчива култура. Поради мощната си коренова система и ксерофитния строеж на надземната част на растенията слънчогледът понася кратки засушавания. Продължителните засушавания обаче рефлектират върху добива. Критичен по отношение на влагата в почвата е периодът от фаза бутонизация до началото на наливане на семената. Денонощният водоразход достига максимума си през фаза масов цъфтеж–начало на наливане на семената. Тогава един декар посев консумира от 5,30 до 5,77 m 3 вода на денонощие. От друга страна слънчогледът не понася преовлажняване на почвата, особено чувствителни са покълналите семена. Слънчогледът много добре използва пролетните и летните дъждове и добивът му зависи до голяма степен от тях. За нормалния растеж и развитие на слънчогледа през вегетацията е необходима почвена влага от около 70% от ППВ.

Изисквания към почва
Слънчогледът сравнително лесно се приспособява към различните почвени типове, но предпочита дълбоките почви с добър воден и хранителен режим, с рН 6–7, да не са силно варовити,  вкислени или засолени. На тези условия отговарят най-вече черноземните почви и техните разновидности, както и алувиалните, богати с хранителни вещества и с добра водозадържаща способност почви. На канелените и сивите горски почви слънчогледът вирее добре, ако се осигурят достатъчно хранителни вещества и влага. Леките, скелетни и песъчливи почви не са подходящи за него. Поради силно развитата му коренова система слънчогледът не понася плитки почви.

Сортове (нови продуктивни сортове, усточичиви на ИВВ)
Най-често използваните сортове в страната са Сумико, ЕС Цейлон, ЕС Оазис, ЕС Джанис, Субару, СИ Уанстар, НК Неома, СИ Бакарди, P64LE166, P64LE137

За повече информация, относно сортовете признати на територията на Република България, бихте могли да получите ТУК.  

За повече информация, относно сортовете признати на територията на ЕС, бихте могли да получите ТУК.